Нашето поколение (Разни мисли, събрани в нещо като текст. Прочети, само ако имаш нерви)

Колко обширно звучи тази тема „Нашето поколение” и по колко различни начина би могла да се напише само. Да не говорим по колко да бъде прочетена. Няма как в началото на това есе да не напиша няколко реда по този въпрос. Защото всяко поколение живее в свое време, със свои ценности, идеали, със свои приоритети, традиции, ритуали, поведение, отношение към света... Тук мога да се впусна в подробно описание, но мисля, че това е ненужно (а и нали ще пиша за моето поколение, сиреч ще гледам „да мина между капките”, нали все така правим – пестим усилията си). Веднага в съзнанието ми изниква „Чужденецът” на Шютц, в който се говори именно за „нашето време”, а аз си бях позволил да го покритикувам малко в един конспект и респективно бях оценен „подобаващо” за „грешното ми мислене(?!)”. Това го вметнах, защото би ми било интересно как ли ще реагират четящите настоящото ми писание да речем след 80-100 години (не че някой ще го прочете, но все пак). Дали и той/тя/те ще изругаят автора за тежкия и неразбираем стил и за остарелите и вероятно нерелевантни за тях изводи?!

Първо ми се ще да кажа какво разбирам под „нашето поколение” и кой се числи към него. Разбира се, на първо място това са хора, живеещи по едно и също време, мислещи по сходен начин, притежаващи някаква своя идентичност, свои ритуали, символи и прочее други „поколенчески характеристики”. Тук няма как да не спомена за вечните различия между поколенията. От създаването на света, през Древността, Среновековието, Ренесанса, та чак до наши дни, съществува проблемът на поколенията. На старото и на новото, на сина, който замества бащата, на смяната на едните с другите... Тази смяна е съпроводена от множество фактори: променя се начинът на мислене, начинът на живот, променя се стилът. Докато нашите бащи са се радвали на хипитата и на „Бийтълс”, ние се „кефим” на чалгата и късите коси. Появява се и неразбирането, както от страна на старите спрямо младите, така и обратно. Едните не си дават сметка, че децата им не харесват и не правят нещата, които те са харесвали, а другите не искат да разберат, че не всичко е както на тях им харесва. Всеки гледа от своята камбанария, а различията и произтичащите от тях конфликти са повече от явни.

Сега, обаче, ми се ще да изложа по-обстойно някои мои лични възгледи по въпроса. Дори да е неподходящо, ще очертая една сравнително тясна и ограничаваща рамка. Аз възприемам като сродни мои съпоколенци хората, родени след 1982 година. Защо? Защото това са хората, които не се видели и вероятно не си спомнят нищо от „стария режим”. Хората, на които за първи път от толкова години не сложиха червена връзка на 3 март и не ги нарекоха с гордост „чавдарчета”. Това вероятно е било сериозен шок за обществото – за учителите, за родителите, за по-големите ученици. Старият ритуал – „посвещаването” на детето в първата степен на соц традицията, вече е в миналото. Символът на преминаването от едно състояние в друго – червената връзка, също. Тези неща вече ги няма, те са в миналото. Защо? Защото тази промяна е наложена от една политическо-икономическа промяна. Едни идеи, господстващи в страната близо петдесет години, са заменени от нови. С това дойдоха и „новите” хора, тези, които през реалния си живот са живели в демокрация, българска, но все пак демокрация. Още ме напушва на смях като се сетя как една госпожа, асистентка (все още) в СУ, ме е нарекла „комсомолски секретар”, вероятно замечтана и леко тъжна за отминалите години. Та реших да проверя в Гугъл – един от новите символи на нашето поколение, за какво аджеба става въпрос, тъй като не съм много запознат с комунистическите „постове и титли”. Имам сериозни колебания, обаче, къде да поставя горната граница на „моето поколение”. Най-вероятно ще я сложа на родените през 1992-а (ако не друго, поне да има симетрия – роден съм 1987-а). По-нагоре не си позволих да я поставям тази граница, тъй като виждам сериозни различия между себе си и тези деца. Но все пак в няколко реда по-долу ще направя опит за кратка характеристика и на тях.

Трудно ми е да реша как да степенувам нещата, които най-добре характеризират и описват нашето поколение. Поради това ще го правя хаотично, на произволен принцип. Разбира се, всичко което написах по-горе и което ще напиша, е в резултат на мои наблюдения и представлява единствено и само личното ми мнение по въпроса. Когато човек се замисли за поколението, родено в този десетгодишен интервал от време (между 1982-а и 1992-а), струва ми се, първо се сеща за новото, модерното, иновативното, свободомислещото поколение, което както казват бабите и дядовците ни „ще промени положението”. Интересен е обаче въпросът как ще го промени и по какъв начин ще стане това и дали ще е към по-добро или напротив. В публичното пространство постоянно чувам „Вие сте бъдещето, вие ще сте новите политици, новите управляващи.” Естествено, напълно съм съгласен с това твърдение. Кой, ако не ние? Ами естествено, че ще сме ние! Кой друг?! Това си е напълно резонно и логично. Нито веднъж, обаче, не чух да се споменават някои други не толкова престижни професии. Ето например, от нашето поколение ще са и новите чистачи, хамали, фермери, стругари (не че имам афинитет към това, но дипломата ми за средно образование е долу-горе за такъв). Но за това никой не говори. И не че не се знае, но българинът е свикнал да чува само хубавите, лъскави неща. Или поне така му се иска, преструвайки се, че не вижда многото нередности и премълчавайки ги. В това отношение, нашето поколение не се различава от предходните, а вероятно и идните няма да се различават от него.

Та на въпроса „какво смятам, че е нашето поколение?” Не бих искал да звуча като песимист, но ми е трудно да бъда и краен оптимист. Поради това ще се опитам да бъда реалист, а на моменти и сенсуалист. Ако трябва да опиша с една дума нашето поколение, тя ще е заспало. Казвам това, опирайки се на личните ми наблюдения как живеят и как се държат съпоколенците ми, живеещи в селата, в малките градове и в столицата. Вярно, по говора, по облеклото, по маниера, те се различават коренно. Столичани искат да карат мерцедеси, да пазаруват от „Кавали” и да се забавляват в Син Сити, „малките” граждани са доволни на петнадесетгодишен опел, чалгаджийницата в центъра и дрехи от кой да е магазин, а селяните са се примирили със семейната лада, кварталната кръчма и конфекцията от битака. Но всички те се характеризират с апатия, нежелание за промяна. Чудех се защо е така при живеещите в селата и си казвах „заспали селяци, живеят ден за ден”. Същото се повтори и с тези от средния град, само че за тях си помислих „защо не искат някаква промяна тия хора, защо се примиряват”. Дотук що-годе се държах и дойдох свръх обнадежден в столицата. И какво да видя – същото явление, само че този път в друг географски ареал и с друго измерение. Дълго време бях в потрес и депресия от видяното. Разбрах какви са трите основни символи ли да ги нарека, ритуали ли, или и двете, на „учещия” бъдещ висшист – преписването, зубреното и подмазването. За тези, които са от „неучещите” какво да кажа? Ритуали: ходене на кафе, на дискотека – в Студентски град, естествено, шляене. Символи: някаква лъжлива външна красота, материално благосъстояние, някакъв мним социален просперитет. Трябва да се отбележи, че има и хора, за които се отнасят характеристики и от двете групи. А има и още много и различни видове групи.

В последно време се наблюдава и по-голяма толерантност, според мен в голямата си част лицемерна. В политически план – етническите турци са във властта. Насилствено изселвани и преименувани преди, сега те участват много сериозно в управлението на страната. По същия начин стои и въпросът с половите различия. До преди петнайсетина години жените се разглеждаха само като домакини и майки, отговорни за отглеждането на поколението, а сега те вече са равноправни (каквото и да означава това) на мъжете и наравно с тях са мениджъри, управленци, общественици. Дори хомосексуалистите вече имат място в нашето общество. Билбордове с най-видния гей в държавата красят улиците, а хиляди пунтьори се мъчат да му подражават. И това ако не е демокрация. Ех, хубав живот живее нашето поколение!

Мисля си, че за съвременните младежи би било трудно да прекарат и един ден без любимите им и жизнено необходими „играчки”. Вече не може без компютри, а интернет е навсякъде. Няма младеж, който да не ги ползва. Някои дори до такава степен, че този им навик се е превърнал в болестно състояние. Имаме си и кабелна телевизия, посредством която хващаме безброй програми. Напоследък част от ежедневието ни стават и все по-разнообразните риалити предавания. Още един предмет, станал с времето почти „част” от всеки съвременник, не може да не бъде споменат. И това е Джиесем-ът (GSM). Не познавам младеж, който да няма такова устройство, а някои „по-тарикати” даже по два, три и повече. Нашето поколение все повече си служи с модерните, технологични методи на комуникация. Все по-рядко се виждат младежи, плюнчещи пощенска марка и пращащи писма. И как иначе, като има интернет и там писмото стига много по-бързо и сигурно. Да не говорим колко по-практично и евтино е. И стационарните телефони вече не се ползват – има джиесем, за който не е необходим кабел. Радио също не се слуша почти (изключвам музикалните такива), на негово място е модерната телевизия.

От тази година вече го няма и символа на мъжествеността, на гордостта, на самостоятелността. Няма я родната казарма. Едновремешната гордост от това да изпратиш сина си войник, неизбежно съпътствана с гощавки и „жертвоприношения” на всякакъв вид чифтокопитни, вече е само в историята. Няма я и радостта, че продължителят на рода е „годен” да влезе в казармата. Всичко това е заменено от професионална армия. „Ох, оттървахме се” – отдъхнаха си сума ти мои съпоколенци, в това число и аз. Но с това се сложи край на една повече от стогодишна традиция – всеки пълнолетен младеж да отива в казармата и ако премине през изпитанията там, да стане мъж.

Съвременните младежи вече почти не ходят и на кино. Нещо, което за техните родители е било едно от най-големите забавления. Слава богу, че напоследък се създадоха модерни триизмерни кина, които донякъде върнаха желанието на младите да гледат филми на голям екран. За интерес от горепосочените към театър и опера съвсем пък не може да се говори. Рядко ще се видят някои двадесет-двадесет и петгодишни да се подвизават по такива места.

Нещо много характерно за съвременния българин, а смятам и най-добре говорещо за приемствеността с предишните поколения, е начинът на работа. Докато, обаче, през предишния режим това е ставало тайно (по възможност, разбира се), то сега не само, че е явно, а е и като, че ли нарочно демонстрирано. Вечните цигара, купена естествено без бандерол, и блудкаво кафе тип „негърска пот”, са неизменна част от живота, а и от работата на съвременниците ни. Не знам това какво символизира в техните очи, но за мен е една безкрайна перверзия и гавра с отсрещния, който между другото е клиент и си плаща за услугите.

Заключението, което ще направя не е никак положително и поне на мен никак не ми харесва. Смятам, че нашето поколение, бъдещето на държавата, е безхаберно. Смятам, че на съпоколенците ми не им пука за случващото се, че не искат да променят статуквото към по-добро, че не искат да се борят, за да живеят както заслужават. Впрочем, след казаното се чудя дали наистина не заслужаваме това, което е?! Но нещо, което скоро прочетох в една интернет картичка ме обнадежди. Там се разказваше за четири свещички, три от които угаснали – това били Свободата, Вярата и Любовта. Дошло едно дете и с четвъртата – Надеждата – запалило останалите.

Докато има надежда, аз ще вярвам в свободата и любовта! Дано цялото ни поколение живее с тази вяра!