Без заглавие*

Джери е мениджър в ресторант. Винаги е в добро настроение. Винаги, когато
някой го попиташе как е, отговаряше:
- "По-добре от това не може да бъде"
Голяма част от персонала напусна, когато той реши да си смени работата... и
тръгнаха с него... от ресторант в ресторант. Защо? Защото Джери умееше да
мотивира хората. Ако някой от колегите му имаше лош ден, Джери винаги беше
до него, за да го успокои и да му покаже позитивната страна на ситуацията.
Забелязвайки това, станах любопитен. Един ден отидох при него и го попитах:

-"Не разбирам, никой не може да бъде позитивен целия ден, как успяваш?"
Джери се усмихна и ми каза:
-"Всяка сутрин се събуждам и си казвам, днес имаш два избора - добро или
лошо настроение. Винаги избирам доброто настроение. Всеки път като се случи
нещо лошо си казвам, имаш два избора - да бъдеш жертва или да учиш от
ситуацията. Винаги избирам това да уча. Когато дойде някой при мен и почне
да ми се оплаква, имам два избора - да слушам оплакванията му или да му
изтъкна позитивната страна на живота. Винаги избирам позитивната страна".
-"Но това не е всеки път така лесно", казах му аз.
-"Напротив, лесно е", каза Джери "всичко в живота се върти около избора,
всеки път, когато решаваш нещо, всичко е въпрос на избор. Решаваш как ще
реагираш в дадена ситуация. Решаваш как другите ще влияят на твоето
настроение. Избираш добро или лошо настроение. Избираш как ще ти протече
живота."
Няколко години по-късно чух, че Джери е направил нещо, което е недопустимо в
неговата работа. Оставил е отворена задната врата на ресторанта. От там са
влезнали няколко въоръжени мъже. Докато опитвал да отвори сейфа, ръцете му
треперели и не успявал да улучи правилната комбинация. Тогава един от мъжете
се паникьосал и стрелял по Джери. За щастие, бързо открили Джери и го
закарали в болницата. След дълга и тежка операция, той бавно се оправил.
Видях го 6 месеца след случката. На въпроса как е, той ми отговори
-"По- добре от това не може да бъде. Искаш ли да ми видиш белезите?"
Отказах, но го попитах за какво е мислил по време на плячката.
-"Първото, което ми дойде на ума е, че трябваше да заключа задната врата.
След като ме застреляха, лежейки на земята си мислех, че имам два избора -
да живея или да умра. Реших да живея.
-"А не те ли беше страх", попитах го?
-"Лекарите бяха страхотни, през цялото време ми повтаряха, че всичко ще бъде
наред. Но като ме вкараха в линейката и като им видях лицата се уплаших.
Прочетох им в очите "той е мъртъв". Знаех, че е време за действие. Там имаше
една огромна медицинаска сестра, която през цялото време говореше с мен, за
да ме държи в съзнание. На въпроса към какво съм алергичен й казах "На
куршуми." Всички почнаха да се смеят. Тогава им казах "Избирам да живея,
моля ви, третирайте ме като жив, не като мъртъв."
Джери преживя благодарение на много добри лекари, но и заради невероятния си
оптимизъм. От него научих, че всеки ден имаш избор - да се наслаждаваш на
живота или да го мразиш. Единственото нещо, което си е само твое и което
никой не може да ти отнеме е твоето настроение. И ако малко водиш сметка
какво е то, всичко в живота е по- лесно. Сега ти имаш два избора...

*Текстът е от неизвестен за мен автор

Първи стъпки в Университета. Ден първи

На 1 октомври 2008 г. Софийският университет "Св. Климент Охридски" откри за 120-ти път академичната година. За втора поредна година с колегите ми от Факултетния студентски съвет (ФСС) трябваше да организираме посрещането на първокурсниците във Философския факултет (ФФ).

Тази година обаче беше различна. Въпреки кръглата годишнина и празничното настроение, из Университета все още имаше недовършени ремонти. За мое учудване това по никакъв начин не смути присъстващите. И как иначе - атмосферата в Ректората на Алма Матер те кара да забравиш за всичко останало. Денят ми започна рано сутринта с интервю за сутрешния блок на БНТ. Бях се предрешил с академична тога и събирах смаяните погледи на учудените първокурсници. По-късно дойде ред на празничното откриване в Аулата. Преди това обаче Ректорът и членовете на Академическия съвет трябваше да поднесем цветя на паметниците на Евлоги и Христо Георгиеви. Министърът на образованието също беше почел празника и се беше включил в малкото шествие. Получи се лек комичен момент, когато аз и министърът неволно се отделихме от официалната група, увлечени в един неприятен разговор за висшето образование. После трябваше да си проправяме път сред сгъстената тълпа от студенти, а нахалните фотографи ни обсипаха със снимки (разбира се, снимаха министъра, не мен :)). Но все пак трябва да има и такива моменти.

В Аулата и Ректорът, и Министърът не жалеха хвалебствени слова, с повечето от които съм съгласен, но някои си бяха съвсем пресилени. Атмосферата там беше тържествено-академична, тъй както подобава на Софийския университет, но няма да я преразказвам подробно. В детайли, обаче, мисля да представя посрещането, организирано от ФСС за първокурсниците на ФФ.

Покрай всички тържествени събития и шествия не успях да се включа физически в подготовката на украсата за празника. Единственото, което правех, профучавайки покрай работещите колеги от ФСС, беше да им казвам "направи това така, направи онова иначе". Разбира се, те се справиха повече от добре и показаха истински професионализъм, за което съдя и от мненията след това. Моят приятел Иван Ников предостави напълно безвъзмездно цялата украса за празника на ФФ, а Ред Бул "дадоха крила" на леко притеснените първокурсници, което допълнително засили празничния елемент. След като преминаха през триумфалната арка от балони, стъпиха на червения килим и влязоха в 65-а аудитория, "зайците" изглеждаха променени. Виждах в тях пораснали хора, отговорни и със самочувствието на студенти в СУ. Това ме обнадежди и зарадва дотолкова, че реших да променя речта, която бях подготвил. Нямаше как да премълча очевидното, че те правят Факултета най-добрия и че съм сигурен в качествата и успеха им. Не можах и да не им пожелая да бъдат суденти с главно "С" - не само отличници, но и мислещи, амбициозни и креативни млади хора. Макар и кратко, това посрещане зарадва всички - студенти, преподаватели, служители и дори случайни минувачи. След края му всички специалности направиха и отделни локални посрещания само за своите студенти. На тях, разбира се, присъстваха и представители на ФСС, които раздаваха на новите студенти папки с информационни и забавни материали, подготвени специално за тях. Аз естествено бях при културолозите и нито за миг не съжалих, че за пореден път се изправих пред тях. За мен това е най-готиният и сплотен курс, който съм посрещал. (Повече за тях и за първите ни взаимоотношения в следвашите публикации)

Колеги от Философския факултет, бъдете дръзки и непоколебими! На добър път!

Нашето поколение (Разни мисли, събрани в нещо като текст. Прочети, само ако имаш нерви)

Колко обширно звучи тази тема „Нашето поколение” и по колко различни начина би могла да се напише само. Да не говорим по колко да бъде прочетена. Няма как в началото на това есе да не напиша няколко реда по този въпрос. Защото всяко поколение живее в свое време, със свои ценности, идеали, със свои приоритети, традиции, ритуали, поведение, отношение към света... Тук мога да се впусна в подробно описание, но мисля, че това е ненужно (а и нали ще пиша за моето поколение, сиреч ще гледам „да мина между капките”, нали все така правим – пестим усилията си). Веднага в съзнанието ми изниква „Чужденецът” на Шютц, в който се говори именно за „нашето време”, а аз си бях позволил да го покритикувам малко в един конспект и респективно бях оценен „подобаващо” за „грешното ми мислене(?!)”. Това го вметнах, защото би ми било интересно как ли ще реагират четящите настоящото ми писание да речем след 80-100 години (не че някой ще го прочете, но все пак). Дали и той/тя/те ще изругаят автора за тежкия и неразбираем стил и за остарелите и вероятно нерелевантни за тях изводи?!

Първо ми се ще да кажа какво разбирам под „нашето поколение” и кой се числи към него. Разбира се, на първо място това са хора, живеещи по едно и също време, мислещи по сходен начин, притежаващи някаква своя идентичност, свои ритуали, символи и прочее други „поколенчески характеристики”. Тук няма как да не спомена за вечните различия между поколенията. От създаването на света, през Древността, Среновековието, Ренесанса, та чак до наши дни, съществува проблемът на поколенията. На старото и на новото, на сина, който замества бащата, на смяната на едните с другите... Тази смяна е съпроводена от множество фактори: променя се начинът на мислене, начинът на живот, променя се стилът. Докато нашите бащи са се радвали на хипитата и на „Бийтълс”, ние се „кефим” на чалгата и късите коси. Появява се и неразбирането, както от страна на старите спрямо младите, така и обратно. Едните не си дават сметка, че децата им не харесват и не правят нещата, които те са харесвали, а другите не искат да разберат, че не всичко е както на тях им харесва. Всеки гледа от своята камбанария, а различията и произтичащите от тях конфликти са повече от явни.

Сега, обаче, ми се ще да изложа по-обстойно някои мои лични възгледи по въпроса. Дори да е неподходящо, ще очертая една сравнително тясна и ограничаваща рамка. Аз възприемам като сродни мои съпоколенци хората, родени след 1982 година. Защо? Защото това са хората, които не се видели и вероятно не си спомнят нищо от „стария режим”. Хората, на които за първи път от толкова години не сложиха червена връзка на 3 март и не ги нарекоха с гордост „чавдарчета”. Това вероятно е било сериозен шок за обществото – за учителите, за родителите, за по-големите ученици. Старият ритуал – „посвещаването” на детето в първата степен на соц традицията, вече е в миналото. Символът на преминаването от едно състояние в друго – червената връзка, също. Тези неща вече ги няма, те са в миналото. Защо? Защото тази промяна е наложена от една политическо-икономическа промяна. Едни идеи, господстващи в страната близо петдесет години, са заменени от нови. С това дойдоха и „новите” хора, тези, които през реалния си живот са живели в демокрация, българска, но все пак демокрация. Още ме напушва на смях като се сетя как една госпожа, асистентка (все още) в СУ, ме е нарекла „комсомолски секретар”, вероятно замечтана и леко тъжна за отминалите години. Та реших да проверя в Гугъл – един от новите символи на нашето поколение, за какво аджеба става въпрос, тъй като не съм много запознат с комунистическите „постове и титли”. Имам сериозни колебания, обаче, къде да поставя горната граница на „моето поколение”. Най-вероятно ще я сложа на родените през 1992-а (ако не друго, поне да има симетрия – роден съм 1987-а). По-нагоре не си позволих да я поставям тази граница, тъй като виждам сериозни различия между себе си и тези деца. Но все пак в няколко реда по-долу ще направя опит за кратка характеристика и на тях.

Трудно ми е да реша как да степенувам нещата, които най-добре характеризират и описват нашето поколение. Поради това ще го правя хаотично, на произволен принцип. Разбира се, всичко което написах по-горе и което ще напиша, е в резултат на мои наблюдения и представлява единствено и само личното ми мнение по въпроса. Когато човек се замисли за поколението, родено в този десетгодишен интервал от време (между 1982-а и 1992-а), струва ми се, първо се сеща за новото, модерното, иновативното, свободомислещото поколение, което както казват бабите и дядовците ни „ще промени положението”. Интересен е обаче въпросът как ще го промени и по какъв начин ще стане това и дали ще е към по-добро или напротив. В публичното пространство постоянно чувам „Вие сте бъдещето, вие ще сте новите политици, новите управляващи.” Естествено, напълно съм съгласен с това твърдение. Кой, ако не ние? Ами естествено, че ще сме ние! Кой друг?! Това си е напълно резонно и логично. Нито веднъж, обаче, не чух да се споменават някои други не толкова престижни професии. Ето например, от нашето поколение ще са и новите чистачи, хамали, фермери, стругари (не че имам афинитет към това, но дипломата ми за средно образование е долу-горе за такъв). Но за това никой не говори. И не че не се знае, но българинът е свикнал да чува само хубавите, лъскави неща. Или поне така му се иска, преструвайки се, че не вижда многото нередности и премълчавайки ги. В това отношение, нашето поколение не се различава от предходните, а вероятно и идните няма да се различават от него.

Та на въпроса „какво смятам, че е нашето поколение?” Не бих искал да звуча като песимист, но ми е трудно да бъда и краен оптимист. Поради това ще се опитам да бъда реалист, а на моменти и сенсуалист. Ако трябва да опиша с една дума нашето поколение, тя ще е заспало. Казвам това, опирайки се на личните ми наблюдения как живеят и как се държат съпоколенците ми, живеещи в селата, в малките градове и в столицата. Вярно, по говора, по облеклото, по маниера, те се различават коренно. Столичани искат да карат мерцедеси, да пазаруват от „Кавали” и да се забавляват в Син Сити, „малките” граждани са доволни на петнадесетгодишен опел, чалгаджийницата в центъра и дрехи от кой да е магазин, а селяните са се примирили със семейната лада, кварталната кръчма и конфекцията от битака. Но всички те се характеризират с апатия, нежелание за промяна. Чудех се защо е така при живеещите в селата и си казвах „заспали селяци, живеят ден за ден”. Същото се повтори и с тези от средния град, само че за тях си помислих „защо не искат някаква промяна тия хора, защо се примиряват”. Дотук що-годе се държах и дойдох свръх обнадежден в столицата. И какво да видя – същото явление, само че този път в друг географски ареал и с друго измерение. Дълго време бях в потрес и депресия от видяното. Разбрах какви са трите основни символи ли да ги нарека, ритуали ли, или и двете, на „учещия” бъдещ висшист – преписването, зубреното и подмазването. За тези, които са от „неучещите” какво да кажа? Ритуали: ходене на кафе, на дискотека – в Студентски град, естествено, шляене. Символи: някаква лъжлива външна красота, материално благосъстояние, някакъв мним социален просперитет. Трябва да се отбележи, че има и хора, за които се отнасят характеристики и от двете групи. А има и още много и различни видове групи.

В последно време се наблюдава и по-голяма толерантност, според мен в голямата си част лицемерна. В политически план – етническите турци са във властта. Насилствено изселвани и преименувани преди, сега те участват много сериозно в управлението на страната. По същия начин стои и въпросът с половите различия. До преди петнайсетина години жените се разглеждаха само като домакини и майки, отговорни за отглеждането на поколението, а сега те вече са равноправни (каквото и да означава това) на мъжете и наравно с тях са мениджъри, управленци, общественици. Дори хомосексуалистите вече имат място в нашето общество. Билбордове с най-видния гей в държавата красят улиците, а хиляди пунтьори се мъчат да му подражават. И това ако не е демокрация. Ех, хубав живот живее нашето поколение!

Мисля си, че за съвременните младежи би било трудно да прекарат и един ден без любимите им и жизнено необходими „играчки”. Вече не може без компютри, а интернет е навсякъде. Няма младеж, който да не ги ползва. Някои дори до такава степен, че този им навик се е превърнал в болестно състояние. Имаме си и кабелна телевизия, посредством която хващаме безброй програми. Напоследък част от ежедневието ни стават и все по-разнообразните риалити предавания. Още един предмет, станал с времето почти „част” от всеки съвременник, не може да не бъде споменат. И това е Джиесем-ът (GSM). Не познавам младеж, който да няма такова устройство, а някои „по-тарикати” даже по два, три и повече. Нашето поколение все повече си служи с модерните, технологични методи на комуникация. Все по-рядко се виждат младежи, плюнчещи пощенска марка и пращащи писма. И как иначе, като има интернет и там писмото стига много по-бързо и сигурно. Да не говорим колко по-практично и евтино е. И стационарните телефони вече не се ползват – има джиесем, за който не е необходим кабел. Радио също не се слуша почти (изключвам музикалните такива), на негово място е модерната телевизия.

От тази година вече го няма и символа на мъжествеността, на гордостта, на самостоятелността. Няма я родната казарма. Едновремешната гордост от това да изпратиш сина си войник, неизбежно съпътствана с гощавки и „жертвоприношения” на всякакъв вид чифтокопитни, вече е само в историята. Няма я и радостта, че продължителят на рода е „годен” да влезе в казармата. Всичко това е заменено от професионална армия. „Ох, оттървахме се” – отдъхнаха си сума ти мои съпоколенци, в това число и аз. Но с това се сложи край на една повече от стогодишна традиция – всеки пълнолетен младеж да отива в казармата и ако премине през изпитанията там, да стане мъж.

Съвременните младежи вече почти не ходят и на кино. Нещо, което за техните родители е било едно от най-големите забавления. Слава богу, че напоследък се създадоха модерни триизмерни кина, които донякъде върнаха желанието на младите да гледат филми на голям екран. За интерес от горепосочените към театър и опера съвсем пък не може да се говори. Рядко ще се видят някои двадесет-двадесет и петгодишни да се подвизават по такива места.

Нещо много характерно за съвременния българин, а смятам и най-добре говорещо за приемствеността с предишните поколения, е начинът на работа. Докато, обаче, през предишния режим това е ставало тайно (по възможност, разбира се), то сега не само, че е явно, а е и като, че ли нарочно демонстрирано. Вечните цигара, купена естествено без бандерол, и блудкаво кафе тип „негърска пот”, са неизменна част от живота, а и от работата на съвременниците ни. Не знам това какво символизира в техните очи, но за мен е една безкрайна перверзия и гавра с отсрещния, който между другото е клиент и си плаща за услугите.

Заключението, което ще направя не е никак положително и поне на мен никак не ми харесва. Смятам, че нашето поколение, бъдещето на държавата, е безхаберно. Смятам, че на съпоколенците ми не им пука за случващото се, че не искат да променят статуквото към по-добро, че не искат да се борят, за да живеят както заслужават. Впрочем, след казаното се чудя дали наистина не заслужаваме това, което е?! Но нещо, което скоро прочетох в една интернет картичка ме обнадежди. Там се разказваше за четири свещички, три от които угаснали – това били Свободата, Вярата и Любовта. Дошло едно дете и с четвъртата – Надеждата – запалило останалите.

Докато има надежда, аз ще вярвам в свободата и любовта! Дано цялото ни поколение живее с тази вяра!

100 години българска независимост

На днешния ден преди 100 години в търновската църква "Св. Четиридесет мъченици" е обявена Независимостта на България. Това е една велика дата за българския народ, както преди един век, така и сега.

В Манифеста на княз Фердинанд е написано "Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й. Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска. Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят."

Фердинанд казва нещо, което е добре да се прочете от настоящите и бъдещите български политици и управници. Не че той е бил блестящ управник, напротив - да докараш страната до две национални катастрофи не е атестат за добро управление. Но той заслужава уважение за многото други добри неща, които е направил за България - театър, опера, музеи, зоопарк, университет, ж.п. линия...

Да се върна на цитата от Манифеста. Казва се, че преди 100 години българският народ копнеел за културен и икономически напредък. Нима сега не копнеем за същото?! Донякъде културният е налице - имаме множество театри, музеи, галерии. Имаме уникално богатство от културни паметници, датирани още от времето на траките, та чак до наши дни. Имаме обаче и едно нехаещо Министерство на културата. Имаме, разбира се, и Нина Чилова и нейния проект за Закон за културното наследство, който вероятно е съчинявала, докато е гледала картини на Панчо Владигеров или е слушала творби от Златьо Бояджиев. Срамно е, че такива хора се занимават с култура!
Икономическият напредък. Вече сме член на ЕС и се предполага, че трябва да сме като другите държави членки на Съюза. Да, ама не! Заплатите на хората са ниски, дори и постоянно растящи, те пак са ниски в сравнение с ръста на цените. Трябва да се вземат адекватни мерки да се увеличат доходите и да се подобри жизненият стандарт на хората. В противен случай те ще продължат да напускат страната, поради една единствена причина - по-високата заплата, респективно жизнен стандарт, които им предлагат други държави. Тъжно, но факт.
Фердинанд казва, че Независмостта е в следствие на желанието и волята на народа. Сега някой от управляващите итересували се какви желания има българският гражданин? Не! Освен, разбира се, преди и по време на избори. Но това си е добре познат байганьовски тертип от време оно. Не е ли време обаче България да стане европейска държава, не само в географския смисъл на това понятие?! Не е ли време българският народ да стане европейски, с европейски заплати, пенсии, пътища, образование и здравеопазване?! Време е!!!
Пак според княза, българският народ и управляващите държавата трябва да мислят еднакво и да желаят едно и също. Така ли е сега? Аз поне не съм чувал обикновеният българин да се мисли дали да продаде три от седемте си 5-звездни хотели или какво да направи с двата си новоспечелени, с честен труд естествено, милиона. Българинът мисли за съвсем обикновени неща - как да изхрани семейството си, как да осигури добро образование на децата си, как да осигури добро добро здравеопазване на родителите си.

Честваме едновековен юбилей от обявяването на Българската Независимост. Но независими ли сме днес като народ, като държава, като хора? Това е въпрос, върху който трябва много да мислим, защото от нас зависи какъв ще е отговорът!

Честит празник!

Застоят

Нещо не съм в кондиция напоследък. След 2 дни ще станат 2 месеца от последното ми публикуване в блога, а уж го бях създал за това - да пиша. И пак не ми "тече" мисълта... Може би ще е най-добре да не се занимавам с "писателска" дейност през лятото и на есен да се завърна с гръм и трясък или пък просто да започна пак да пускам по някое от моите писанийца. Ще е добре да поработя и по визията на блога. Но всичко това, когато му дойде времето, както беше модерно да се казва преди едно правителство време :)

"Жив е той, жив е!"

Днес се навършват 132 години от смъртта на поета, революционера, родолюбеца Христо Ботев. Човекът, който завинаги остава в историята с революционното си дело. Титанът на българската поезия, изрекъл думите "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира" и "като брата си ще станат - силно да любят и мразят..."

Сигурен съм, че Ботев, Левски, Раковски, Каравелов и безбройните знайни и незнайни бойци, борили се за българската свобода ще пребъдат вечно и българският народ никога няма да забрави делото им.

Няма да се впускам и аз в хвалби към творчеството и революционните подвизи на Ботев. Мисля, че те са известни на всички истински българи. Ако ли не, толкова по-жалко за тях! Ще припомня само по един стих от "На прощаване в 1876" на Ботев и от "Новото гробище над Сливница" на Вазов. Те са повече от красноречиви и по-добре от всичко останало описват геройското дело.

Поклон!

"Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище..."

"Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха!
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх!"

24 май

За мен няма по-светъл български празник от 24 май. Денят, в който почитаме паметта на светите братя Константин-Кирил Философ и Методий, създатели на българската азбука и на славянската писменост и култура.

По случай празника през централните улици на София мина тържествено шествие, водено от президента, министрите на образованието и на културата и ректорите на висшите училища в България. Тълпата, събрала се пред Народната библиотека ме обнадежди, че все пак хората не са забравили този празник и присъстваха, за да засвидетелстват признанието си към всички дейци, съхранили българската азбука и култура през вековете.

Честит празник!